Постинг
11.08.2011 00:07 -
Гийом IX дьо ПОАТИЕ
Гийом IX дьо ПОАТИЕ
1071-1127
* * *
Лесът е в пролетна премяна
и всяка птичка чурулика
на свой латински – мил език,
и пръска песента омая
и пита всеки: в тоя миг
какво най-много ти се иска?
Сърцето чака вест желана,
но ни усмивка ведролика,
ни сън за него… Мъченик,
как сам да тръгна, без да зная
дали в живота – миг велик –
и мойта цел е вече близка.
И любовта ни изтерзана
е като глог, от скреж попарен,
търпял и мраз, и дъжд студен
край някой ствол на завет в мрака.
Но грейне ведър слънчев ден,
и цъфне шипката радушна.
Ах, и за мен така настана
чудесен празник тая заран,
по своя път към сладък плен
успях в последната атака:
с любов и пръстен бях дарен –
дай Бог и пръста си да мушна.
* * *
Ще захвана нова песен,
в леден дъжд и вятър бесен
тя ще бъде дар, поднесен
на любимата от мен.
Чуден дар, залог чудесен,
че съм още в неин плен.
Сам пред нея на колене
ще призная как ранен е
моят дух и жално стене,
не пиян – опиянен.
Ден без нея – и за мене
чер е всеки божи ден!
С кожа от седеф по-гладка,
надарена с хубост рядка,
ако мойта мъка сладка
не разсее – по-добре
смърт внезапна, гибел кратка –
Господ да ме прибере!
Ах, защо сте ме лишили
от любов и не личи ли,
че зова със сетни сили?
Или манастир, мадам,
сте избрали? Боже мили,
то и аз да ида там!
Да изчезна в тъмна бездна?
По-добре по вас да чезна,
но край вас и с вас, любезна,
с влюбен взор да вдигнем тост.
Сладко хубостта ви звездна
би възпял и сам Дорост!
Цял треперя – тая дама
с плам опали мойте дни.
В потеклото на Адама
с нея кой ще се сравни?
1071-1127
* * *
Лесът е в пролетна премяна
и всяка птичка чурулика
на свой латински – мил език,
и пръска песента омая
и пита всеки: в тоя миг
какво най-много ти се иска?
Сърцето чака вест желана,
но ни усмивка ведролика,
ни сън за него… Мъченик,
как сам да тръгна, без да зная
дали в живота – миг велик –
и мойта цел е вече близка.
И любовта ни изтерзана
е като глог, от скреж попарен,
търпял и мраз, и дъжд студен
край някой ствол на завет в мрака.
Но грейне ведър слънчев ден,
и цъфне шипката радушна.
Ах, и за мен така настана
чудесен празник тая заран,
по своя път към сладък плен
успях в последната атака:
с любов и пръстен бях дарен –
дай Бог и пръста си да мушна.
* * *
Ще захвана нова песен,
в леден дъжд и вятър бесен
тя ще бъде дар, поднесен
на любимата от мен.
Чуден дар, залог чудесен,
че съм още в неин плен.
Сам пред нея на колене
ще призная как ранен е
моят дух и жално стене,
не пиян – опиянен.
Ден без нея – и за мене
чер е всеки божи ден!
С кожа от седеф по-гладка,
надарена с хубост рядка,
ако мойта мъка сладка
не разсее – по-добре
смърт внезапна, гибел кратка –
Господ да ме прибере!
Ах, защо сте ме лишили
от любов и не личи ли,
че зова със сетни сили?
Или манастир, мадам,
сте избрали? Боже мили,
то и аз да ида там!
Да изчезна в тъмна бездна?
По-добре по вас да чезна,
но край вас и с вас, любезна,
с влюбен взор да вдигнем тост.
Сладко хубостта ви звездна
би възпял и сам Дорост!
Цял треперя – тая дама
с плам опали мойте дни.
В потеклото на Адама
с нея кой ще се сравни?
Вълнообразно
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 2689
Блогрол
